- Няма място! Няма място! — извикват в хор тримата ми корейски домакини-водачи-придружители в момента, в който понечвам да се преместя една седалка по-наляво от посочената ми от разпоредителката на съвършено празната трибуна за правоимащи (VIP, англ.) на стадион 1 май в Пхенян. 
 

- Няма място! Няма място! — бяха извикали в хор стюардесите в самолета няколко часа по-рано, в момента, в който пътничката отвъд пътеката беше понечила да се премести на очевидно празното място до прозореца. Аз хитро бях задал същия въпрос на китайката, регистрала ме за полета на летището в Пекин, и се беше оказало, че има място. Не, че нещо изобщо се виждаше през облачния похлупак - нито мирно орещи си трактори, нито казарми, нито фабрики за обогатяване на уран. Просто стюардесите в авиокомпания Air Koryo не се чувстват достатъчно упълномощени да дават толкова отговорни разрешения. Впоследствие вече от сухопъна и железопътна гледна точка се доби впечатление, че корейците не ползват никакви трактори или друга селскостопанска техника по царвичните полета и оризищата. А самолетът беше Ил-62 - флагманът на съветския презокеански аерофлот. Мечта и завист за малчуганите от кръжоците по ТНТМ (1)  в България през 70-те, предвид че чехите, поляците и източногерманците го имаха в гражданските си въздушни флотилии, за да поддържат директни линии до братски Куба и Корея, а Балкан го нямаше. Възтесничко салонче, в което не е ясно как се издържа повече от час полет, но - безупречно чисто, поддържано и даже луксозно, но в някакъв позабравен ретро-стил от 60-те. И в интерес на истината вино имаше, а за подстрижката се бях погрижил предварително. А въпросът дали съм бил поканен или самопоканен в Страната на Чучхе не търси и не намира еднозначен отговор във философската и база.
 
Докато се придвижваме директно от летището към стадиона е паднал мрак. Непрогледен. Режим на тока. Многоетажни блокове. Затъмнени като пред бомбардировки. Но на кръстовището ни заслепява осветен с ярки прожектори билборд с изображение на ухилен възрастен чичко в тъмен костюм, разхождащ се сам с ръце зад гърба в розариум на фона на снежни планини. 
 

Мъртвило. По широките булеварди не се забелязва никакво движение. Никакво! Освен един очукан стар чешки трамвай, който се движи някак си на собствен ход напълно беззвучно (беззвучен стар чешки трамвай?!), като че ли не опира о релсите, без фарове и ... без осветление в салона. А е пълен с пътници. Тоест със сенки на пътници. Да те побият тръпки. Мисля си, че и в саваните на Африка нощем без луна е тъмно като в рог, но там не очакваш и трамваи.
Постепенно адаптирали се към тъмнината, очите ми различават през мъждукащ на батерийки прозорец портрета на същия чичко на стената в панелна кухня, където семейство се е събрало на вечеря. А минути след това зениците се присвиват рязко, заслепени този път от илюминациите край стадиона. И греещите пеещи фонтани. Тази вечер се празнува знаменателната 63-годишнина на Корейската работническа партия. Край фонтаните се суетят празнично облечени хора и се снимат на фона им. Но не от произволна гледна точка, а от посочената им от нарочно назначен за целта униформен регулировчик-разпоредител отбелязана с боя на асфалта отметка. Френският термин за постиганият по този начин художествен фотографски ефект е contre-jour. Всъщност разрешените точки за снимане са цели пет, всичките контражурни, но пък надлежно номерирани, та да не се налагат струпвания, опашки и безредици.
 

На стадиона са събрани над 100 000 участници в представлнието. И значително по-малко публика. Страничните сектори седят празни, защото от тях не се виждало добре. За централния сектор за избраници и специално поканени цените на билет за чужденец варират между 50 и 150 евро, без да има особена разлика във видимостта според цената. Интересното в случая е, че нито участниците, нито публиката са били наясно до предната вечер, че представлението ще се състои. Тренировките са текли цяло лято, но дали и точно кога ще има представления пред публика се довежда до знанието на гражданите ден предварително. А на туристите - същия ден. Бях се настроил да не разчитам на такъв късмет. И приятно изненадан, когато на място разбрах, че шоуто все пак ще се състои.
 
- А догодина няма ли да има пак?  - питам аз домакините-водачи-придружители.
- Най-вероятно не, защото няма кръгла годишнина, а трябва много сериозно да се подготвим за 2012.
Опитвам се да се сетя за какво става дума, прехвърляйки набързо в главата си възможни значими събития, планирани за 2012, но нищо по-сериозно от олимпиадата в Лондон и края на света според календара на маите и някои независми астрологически школи с добра репутация не ми идва на ум. Залагам на олимпиадата.
- За Олимпиадата ли се готвите?
Въпросът се посреща със смесица от потрес, изумление и недобрение, че изобщо може да бъде зададен.
- Каква Олимпиада?? През 2012 корейският народ ще отбележи 100-годишнината от рождението на Великия вожд Ким Ир Сен - година 100 от ерата Чучхе.
 

Млъквам засрамено и се съсредоточвам в програмата. Този стил масови гимнастическо-строеви-театрални постановки, изживели времето си в други тоталитарни общества през XX век, са достигнали съвршенство и са се съхранили в най-добрия си вид именно тук, в Северна Корея. Безупречно прави строеви линии, абсолютен синхрон и в гимнастиката (примерно 12 младежи правят поредица коремни обороти на 12 висилики с упоредни във всеки един момент тела), и във фона. Някои от акробатичните номера спират дъха със скокове в свободно пространство от няколко десетки метра през обръч и падане върху невидима (при първия скок) за публиката мрежа. Същевременно униформени ученици с квадратни едноцветни флагове в ръце оформят растерен (bitmap, англ.) фон на целия отсрещен сектор на стадиона, сменяйки по сигнал картини с портрети на Великия вожд, сцени от щастливото детство на корейските пионери и напредъка в научното усвояване на мирния атом. И ние сме се опитвали да правим подобни изпълнения като ученици по зрелия соц, но никога не сме могли да им достигнем класата. Разликата е, че нашите духови музики бяха истински (макар и да свирехме фалшиво), а тук играят само мажоретки на плейбек и размахват бутафорни свирки и барабанчета. Нашето се казваше спартакиада, вирееща и до днес в полето на народния спорт изкуствена думичка, произлизаща от тънката асоциация между понятията гладиатор и мажоретка. Честно казано тези наши спартакиади през 80-те се провеждаха точно толкова не на сериозно, колкото да е много повече купон, отколкото тегоба с казармен привкус. А и соцът тогава беше само презял, а не напълно прогнил - последната спартакиада мина преди първия режим на тока. В годината, когато Ким Ир Сен пристигна в София с влак от Корея и му се радвахме подстройно и задружно със знаменца и дунавски хора на пл. Ленин (2) в София. Проблемът тогава беше в датата - 15 юни. Последен учебен ден, единственият в който се толерираше неуниформеност в училище дори до степен на хавлии, бански костюми и дрипвави дънки, не съвсем в тон с протокола на официалните държавни прояви.
   
- А ти участвал ли си в такава програма? - питам аз домакина-водач-придружител
- Да, разбира се, няколко пъти, преди да вляза в казармата.
- А колко време си бил в казармата?
- Пет години.
- Пет?! А когато те взимаха в казармата, знаеше ли, че ще са пет?
- Хи-хи!

Разсмиването не е форма на присмиване, а широко практикувана в Корея общоазиатска учтива форма на избягване на отговор.

Домакините-водачи-придружители са трима - момче и момиче в късните си 20 години и малко по-възрастен шофьор. Презумпцията е, че всеки от тях освен мене "придружава" и другите двама. С шофьора не се общува поради езикова бариера. С другите двама общуването е формално, на "г-не" и "г-це", макар и особеностите на английския език да ми предоставя удобството да си го превеждам мислено на "ти", а те да си го разбират, както искат. Те и други неща в английския си ги разбират, както искат. Между той и тя (he/she, англ.) момчето рядко прави разлика. Даже Великият вожд се явява в женски превъплъщения в някои от притчите. Тактично не му правя забележка точно в тия случаи. Правя му, когато става дума за по-незначителни пресонажи от категорията на маршали от генералния щаб, овековечени с бронзови бюстове в гробището на героите. Момчето и момичето, макар и близки колеги и връстници, общуват максимално формално - тоест другаросват се при всяко обръщение, даже и когато ужким си разказва фриволни "смешки" за поддържане на добрия тон. Обясняват ми, че обръщението "другарю" плюс фамилия е задължително от детската градина, но в корейския имало няколко различни думи за другар, от които правилният избор зависел и от възрастта, и от обществения сан на участниците във всеки един диалог. Ситуацията леко се усложнява, защото по служба старши водач е момичето в противоречие с традиционното азиатско разбиране (което и идеята Чучхе не е в състояние да промени), че между he и she всъщност има много голяма разлика в полза на he. И двамата успяват в редките моменти на отсъствие или достатъчна отдалеченост на другия да ми се оплачат от неловката аномалия.
 

Представлението на стадиона има две версии - дневна и нощна. В дневната се набляга изключително до гимнастическото и акробатическото майсторство и праволинейните лозунги, докато нощното е концептуално с елементи на театралност, танцувалност, сценографско-осветителски хватки и многопластов символизъм в поднасянето на идеите, за прозряването на които е необоходимо и активното участие на просветената публика под формата на размисъл. Казва се "Ариранг", което е името на любимата на др. Ким Ир Сен корейска народна песен за трагична любов от времето на японското робство (3) . Гимнастическите и танцовите картини в "Ариранг" са съставени по теми от героичната въоръжена история и преуспяващото мирно планово стопанство на корейския народ под мъдрото ръководство на Великия вожд и Любимия ръководител. В една сцена фонът изобразява снежна планина, в която по виещ се път три снопа светлинки се изкачват към прохода, илюстриращи как кортежът на Великия вожд ще посети най-отдалечения гарнизон и посред нощ Той ще ги зарадва с мъдри напътствия на място. Това му бил любим стил на работа (също и на Никола Саркози, който обаче вместо в далечни национални гарнизони, предпочита да се явява изненадващо в да дава мъдри напътствия в далечни чуждестранни президентски дворци). Друга сцена с танцуващи кукли прасенца илюстрира мъдрия завет на Великия вожд "Фуражът - за прасетата, свинското - за народа!". Трета сцена илюстира как Великият вожд е взел мъдри мерки да се електрифицира страната, вследствие на което в градския пейзаж от Пхенян греят всички (до един!) прозорци на панелните блокове. Четвърта сцена приветства новия XXI век (II век по Чучхе) като век на информацията и на информационните технологии! 
 

Хм. Единствените видими компютри в държавата са изобразени именно на фона с флаговете. И подозрително напомнят серията Правец-82. Същевременно, ако чужденец се опита да внесе лаптоп - съдържащ информация продукт на информационните технологии - или дори мобилен телефон, съдържащ по-малко информация продукт на телекомуникационните технологии (който и без друго не би сработил по липса на GSM сигнал), просто му го задържат и запечатват на митницата и му го връщат при напускане на страната.
Тогава ти инспектират снимките в паметта на фотоапарата и, ако някоя не им харесва, я трият. Излиза, че гранични войски са най-възприемчивата и облагодетелствана от новите технологии служба. Как биха инспектирали заснетото на филм, без да си играят да го промиват. През 90-те се заблуждавахме, че комунизмът не би могъл да оцелее в епохата на интернет и неограничения достъп до всякаква информация. Оказва се, че било много лесно да си изолираш от интернет цяла държава. Даже по-лесно, отколкото да заглушиш радио Лондон на къси вълни. 
 

- Компютрите са опасни, нали? Излъчват вредни за здравето емисии, - осведомява се момичето.
- Спокойно! - отговарям аз - клетъчните телефони са още по-вредни. По тия показатели тук сте в абсолютна безопасност.
 

Увереността ми в абсолютната безопасност малко се разколебава, когато вечерта в хотела откривам, че се предлага услугата електронна поща. Което предполага наличието на компютър, макар и никъде в обозрим раидиус от гишето EMAIL, да не мога да го открия. Оказва се, че имейл се праща горе-долу по същия начин като телеграма. Пишеш си го на листче с латински букви и го подаваш на въпросното гише (което е единствено в държавата!), откъдето го диктуват по телефона буква по буква (сериозно предизвикателство, най-малкото защото корейците трудно различават r от l, а f и v нямат изобщо) на операторка, която го въвежда в компютър и изпраща от държавния имейл акаунт. Удоволствието струва няколко евро. После може да ти се отговори на тоя адрес, но отговорът задължително трябва да съдържа и пощенски адрес, на който да ти бъде доставена разпечатка. Адресът се очаква да е стая в същия хотел. Но и да не е даден изрично адрес, злите езици подсказват, че със сигурност ще бъдеш намерен, защото севернокорейските пощи (и други учреждения) много добре знаят кой си и къде си. А още по-злите езици уточняват, че и южнокорейските го знаят.
 

За моя изненада в хотела, в стаите за чужденци, свободно се приема по кабел телевизионният сигнал на световната новинарска служба на Би Би Си. Който по ирония на историята в началото на октомври 2008 върти без прекъсване новини и репортажи с истерично опитващи се да се усмихват паникьосани представители на глобалния Капитализъм, оплел се в собствените си калчища на борсови крахове, спукани инвестиционни балони, рецесии и депресии. Без изгледи за разплитане в обозримо бъдеще. Посетителите на мавзолея на Великия вожд тези дни със сигурност са забелязали да се подсмихва с красноречиво ехидно изражение - Казах ли ви аз, че единствено вярно е Чучхето.  
 

Какво точно е това Чучхе? Преговарям си набързо домашното. Буквално означа (национално) самоупование. Вкратце - идеологическата основа на севернокорейската обществена система и начин на живот. Марксистко-ленински индивидуалзъм. Това звучи като оксиморон, но не и ако под индивид се положи една цяла избрана нация, в рамките на която не се толерира по-дребнозърнест индивидуализъм на ниво отделна личност. Чучхето е резултат от прозрението на Ким Ир Сен, че двамата големи братя, от които е черпил опит, а и власт - Сталинска Русия (поставила го на власт след Втората световна война) и Маоистки Китай (помогнала му да задържи властта след Корейската) - са ненадеждни и непоследователни в правата вяра и рано или късно, освен че ще стигнат до разкол, най-вероятно, изкушени от Капитализма, ще кривнат от пътя, всяка по своему. Което, историята доказва, че е било едно наистина мъдро прозрение.
 
На сутринта през прозореца на 43-тия етаж ме събуждат приглушени бодри маршове в изпълнение на мъжки хор, носещи се от някаква общоградска радиоуредба. И никакви други шумове, примерно от автомобилен трафик, не се примесват с тях. Нашата кола е от малкото, която нарушава покоя. И единствената марка Opel. В рамките на няколкото дни сред скромната по численост общност на туристите в Пхенян, с които се засичаме по регламентираните забележителности, ще ми излезе име - Оня с опела.
 

Светофарите не работят, но на всяко кръстовище стои момиче-регулировчик, чиито задължения са не да внася ред в хаоса, ами ако евентуално от някоя от четирите посоки се зададе кола, с отсечено движение на палката да и даде път. Сравнително най-често се задават автобуси от градския транспорт. Изчаквани тръпеливо от граждани в консервативно строги чиновнически тоалети по спирките. Като чакането много често се извършва клечешком, което няма как да не изглежда забавно в очите на европееца. Колкото по-строг костюмът на клечащия или клечащата - толкова по-забавно. Представям си да тръгна рано сутрин на училище и да заваря директорката да клечи на спирката.
Няма много коли, но има метро. На теория оперират два диагонала през целия град. Но на туристи се показват винаги точно определени две станции, първата и втората, монументално обзаведени по московски образец. И дълбочината е по московски образец, но изненадващо не е държавна тайна, а държавна гордост - 100 метра. А дали и метрото не е е потемкинско село? Като болницата, където завели други туристи. Всичко било безупречно хигиенично и оборудвано с взевъзможна медицинска апаратура (по модели от 60-те и 70-те, разбира се), отделенията били слънчеви и комфортни, и имало чудесни кабинети за рехабилитация. Но нямало ... нито един пациент. Освен една усмихната родилка, с която случайно се засичали няколко пъти на различни етажи. Надали. Метрото има вид на истинско и пътниците - също. Иначе всички преструващи се на пътници статисти биха заслужили оскари за второстепенни роли. Особено пияницата, който събори водачката ми на вратата на влакчето, устремен на юруш към свободно място на седалката.
 
Има и тролеи. Различават се по броя на звездичките на кабината на шофьора. Като на изтребител, свалил съответния брой вражески империалистически самолети. Като онези от военния музей с 60-те панорами и диарами - мултимедийна музейна практика с преливащи в триизмерни макети двуизмерни епични батални сцени с подвижни и ефектно присвяткащи елементи (камиончета, танкчета, влакчета), развита в Съветския съюз и братски страни през 70-те. От които, подобно на метрото, на гостите на музея се показват точно две(те функциониращи).
 

Освен звуковата и визуалната картина на града не е засегната от шумове. Всичко е бяло, чисто, подредено. Че няма билбордове и реклами (даже и на социалистически стопански монополисти, каквито поне имаше у нас) е ясно от обща култура. Че магазините, услугите и ресторантите не демонстрират никакви търговски марки - също. Че няма абсолютно никакви графити, също можеш да се досетиш. Подсъзнанието ми подсказва, че липсва още нещо съществено, но не мога от първи поглед да се сетя какво. Терзае ме цял ден, докато межувременно обикаляме крайградския парков пояс в посока родната кирпичена къщурка на Ким Ир Сен, потънала сред лилави кимирсенеи (4) , в която е изложена оригиналната рогозка, на която бил полегнал, току ще завърнал се при дядо си за една нощ след десетилетия на героична партизанска борба.
 
Сещам се! Няма витрини. И в източноевропейската версия на социализма не се отдаваше първостепенно значение на изобилието на потребителски стоки, а и липсата на пазарни механизми и конкуренция не помагаше в усилията да ги стигнем американците по ранзообразие. Но поне се правеха опити да се създаде илюзия, че държавата се опитва да ги стигне. И магазините си имаха витрини, които показваха най-доброто, което "са пуснали". Друг е въпросът дали и колко лесно беше да ти продадат ескпоната от витрината, който "току що" е свършил на щанда. В Северна Корея тоя проблем е решен радикално. Чучхето очевидно не проповядва консуматорския идеал под никаква форма. На потреблението се гледа като на някаква досадна биологическа необходимост, за удовлетоворяването на която, да, са нужни специални помещения, но те в никакъв случай не заслужават показ и централно място в градската среда. Ако ти трябва дреха, това си е твоя частна нужда, която колкото по-частно задоволиш, без да занимаваш другите, толкова по-добре. За какво са ти витрини. Оглеждаш се за вход, над който пише "Дрехи" и влизаш. Няма какво толкова да надничаш през прозореца. Допълнително условие е, входът да ти е в квартала, защото държавата се е погрижила да планира и разпредели снабдяването със стоки и услуги по местоживеене на трудовия народ. Също се е погрижила дрехите да са възможно най-униформени.
 

- Каква е тази пирамида?
- Хи-хи!

Въпросът е риторичен, защото от пътеводителя ми е станало ясно, че точно на него няма да ми бъде отговорено. Пирамидата, която няма как да не бъде забелязана, доминира силуета на града на десния бряг на река Тедонг, точно колкото Айфеловата кула доминира левия бряг на Сена. Това е недовършеният и недовършваем символ на азиатската мегаломания в севернокорейския си вариант. 110-етажен хотел, планиран да приема наведнъж толкова западни туристи, колкото са били регистрирани за цялата история на държавата. Издигнат в груб строеж през 80-те, но толкова груб, че нито асансьорите са можели да минат по права линия в предвидените им шахти, нито фугите да бъдат запълнени преди нискокачественият стоманобетон да почне да поддава, което комбинирано с преразхода на средства е предотвратило всякакви опити за довършване. И никой не бил посмял да си признае пред Великия вожд, докато някак си от само себе си всички се усетили и безмълвно го изоставили. Но понеже да го съборят не е много по-лесна задача, отколкото да го достроят, просто го изтриват от официалните пощенски картички с изгледи от Пхенян.
Та ние с придружителите обикаляме града и се правим, че не го забелязваме. Също се правим, че не забелязваме и Забранения град. Просторен служебно-жилищен квартал за управляващия елит, който за разлика от пекинския си побратим, подложен на многохилядни нашествия всеки божи ден, е съвесем насериозно забранен за достъп. Макар и видим от споменатия 43-ти етаж.
 
Достъпни са други забележителности. Бронзовият паметник на Ким Ир Сен. Онзи, чийто изглед ми беше подарил чичкото от щанда на КНДР на международната филателна изложба в София Филасердика'79 във формат на пощенска стереокартичка - снимка от двуобективен апарат, отпечатана на специална матова пластмасохартия, създаваща усещане за триизмерност на образа. А днес на сувенирните щандове мога по желание да си купя подобна от същия тираж за 15 евро. След като съм си купил задължителния букет цветя за паметника за 3 евро. От нарочно павилионче в съседната улица. И съм си свалил тъмните очила, които са недопустими при поклонение. И съм внимавал, ако ще снимам паметника, да не отсека някой фрагмент, та бил той и ръба на пеша на пардесюто на Великия вожд. Разбирам, че в Северна Корея разменната валута за чужденци е именно еврото. Разпространена дотолкова, че ти се връща и ресто в жълти центове. Но само там, където е предвидено да пазаруваш, което се ограничава до избрани ресторанти, книжарници с луксозно подвързани преводи на монографии по Чучхе на китайски, руски и ангийски и павилионите за цветя пред паметници.
- А с какви пари мога да си купя захарно петле от онзи павилион за корейски дечица, ако не мога да ползвам местната валута?
- Хи-хи!
- Може би не е разрешено там да пазаруват чужденци, но как ще ме познаете, че съм чужденец?
- Хи-хи!
- Сериозно. А ако бях южнокореец?
- Хи-... (мисловна пауза) ... Нямаше да имаш значка с лика на нашия Велик вожд Ким Ир Сен! Ха!
- Не мога ли да си купя такава значка?
- ?!? Разбира се, че не. Тези значки не се продават. Държавата ги раздава на когото се полага, когато му дойде времето, с тържествен ритуал.
- Аха.
- Но ако имаш голям интерес и направиш предварителна заявка, Държавата може да ти връчи значка от серията за чужденци при следващото ти посещение.
 

Дечицата, за които са предназначени захарните петлета са пионерчета, изведени за групови снимки и организирано пускане на хвърчила край Триумфалната арка по случай партийния празник. Гледам ги и напук на капиталистческо-консуматорските стереотипи не намирам нищо видимо нещастливо в детството им. Играта е свобода, колкото и безсмислено да е организирана и одисциплинена. А липсата на плейстейшън е по-скоро здравословна. Друг е въпросът доколко е здравословно за духа да се възпитава без право на избор в тесни идеологически рамки. Учениците в Северна Корея са на практика послушници в манастира на вярата Чучхе. А безалтернативното послушание и в най-добрата и научно обоснована писана права вяра е просто форма на промиване на мозъка. От друга страна в съвременните световни класации на водещи в промиването на мозъци правоверни течения, Чучхе не мисля, че е сред най-опасните и нетърпимите спрямо неверниците извън манастира.
 

Триумфалната арка е посветена на двата велики триумфа на корейския народ във войните с японския и с американския империализъм. Струва ми се, че значително по-заслужаващ арка триумф е оцеляването на режима и идеята Чучхе в мирни условия почти 20 години след падането на Берлинската стена. Това се казва постижение, при това - изконно севернокорейско, много по-реално от митологичната партизанска съпротива преди американците да приключат с Япония по бързата процедура през 1945 и джентълменски да оставят северната част на Корейския полуостров на руските си съюзници. Или пък от грандиозната победа в Корейската война, която според всички непредубедени наблюдатели е завършила реми с цената на няколко милиона жертви. А и за какъв дявол им е било да се опитват да я печелят, а 50 години по-късно да плачат с крокодилски сълзи за убягналото им обединение. Да бяха си подвили опашките и загубили войната - да бяха забравили за разделението. Елементарно, Уотсън! Не, че и тогава са имали решаващата дума в спора между мерещите сили по-големи играчи, де. А за крокодилските сълзи по обединението си има издигната друга нарочна арка на входа на града от юг. И тук трафикът не е особено натоварен, но не и съвсем нулев. Проблемът е да хванеш в кадър танспортно средство точно под арката. Оказва се невъзможно. Без видима причина от рода на бариера, пътни знаци или намеса на регулировчик всички с изключение на нашия опел отбиват в тясно локално платно пред нея и я заобикалят. А, де?
 
Под тази арка минаваме на път за град Кесон и оттам за село Панмунджом на демаркационната линия, която минава по средата на масата за преговори в нарочна барака. Пътят е автомагистрала с две широки колкото за повече от по две коли платна, но без маркировка. Пуста. Фучим на юг. От време на време изпреварваме велосипедисти. От време на време велосипедистите са спрели да си поприказват. Там, където, ако имаше маркировка, щеше да се пада бързото платно.
 

– Приготви се! По улиците на Кесон ще имаме дълга разходка пеша! - ме поощрява момичето.
 

Но за съжаление освен приетия на държавно ниво ограничителен режим за придвижване на чужденци в моя случай радиусът на отдалечаване от автомобила е допълнително ограничен от пешеходния обхват на момичето на високи токчета по асфалт и калдъръм. Оказа се толкова малък, че до калдъръмените улички така и не стигаме. А те са на Кесон най-интересното. Кесон е единственият град, който от Южна се е оказал в Северна Корея след Корейската война. По изрично настояване на южнокорейските власти американците са го пощадили от бомбардировки, за да се съхрани архитектурното наследство.
 
Докато потропваме с токчетата, настъпва видимо объркване у тротоарните отрядници. Сякаш нещо във въздуха се е променило и всички правила са се обърнали надолу с главата. Целият район бива опразнен от местни жители, а за чужденците придвижването като че ли изведнъж се е оказало свободно. Даже до историческата градска порта, която е най-туристическата забележителност, за малко да не допуснат ... придружителите. Обяснението - в града е замирисало на южнокорейци, което автоматично налага отцепването на периметъра от севернокорейци. Според момичето това били най-обикновени южнокорейски туристи. Хипотеза, която не приемам за чиста монета, предвид пристигането им в ресторанта с тежки джипове и собствена униформена (черни анцузи, небесносини тениски и радиостанции) охрана. Дали пък не са шефовете на завода Хюндай, построен от северната страна на демаркационната линия като джойнт вентчър на двете държави?
 

В бараката на демаркационната линия в Панмунджом пускат туристи и от двете Кореи, като се внимава да не се засекат точно по едно и също време в самата барака. Но нищо не им пречи да се гледат от терасите на оперативните здания. Като туристите от южната страна, най-често бели западняци, са инструктирани в никакъв случай да не фамилиарничат даже чрез доброжелателно махане с ръка с туристите от север. От северната страна, бидейки по-народно-демократична, такива ограничения не се налагат и туристите, предимно китайци, се скъсват шумно да поздравяват на глас и да ръкомахат към южните, които се потят неподвижни с вкаменени физиономии и скръстени ръце и се молят или напастта да отмине, или да ги качат час по-скоро на автобуса за Сеул. А като си заминат туристите, си тръгват и униформените граничари, и бараките и оперативните здания опустяват до следващия кръг на официалните преговори по състоянието на примирието.
 
Макар че и двете половини на Корея декларират, че не са отделни нации и рано или късно ще се обединят, като междувременно поддържат една и съща култура, език и писменост, се забелязват някои любопитни различия не само в политическия и икономическия, а и в лингвистичния пейзаж. 
 

Традиционно корейците са ползвали китайската азбука, защото на това са ги научили тези, които са дошли да ги учат на четмо и писмо. Китайците не са си играли на Кирил и Методий и не са се и опитали да вникнат в особеностите на корейския говорим език, още по-малко на японския, за които китайският принцип - една идеограма - едно значение, независимо от фонетичната стойност - не е 1:1 приложим. Затова и корейците и японците са се изхитрили да си измислят фонетични азбуки (японците - цели две), без да се притесняват, че така пък няма да могат да си кореспондират с писма с, примерно, сатрапа на Хонконг. Корейската фонетична азбука хангул е измислена още през XIV век (от Христа), но се приема, че е срещала съпротива от образования елит, защото била много лесна за научаване от простолюдието и обезценявала Образованието (виж аналогична историйка за Йори, Заека, Кристофър Робин и буквата А от А.А.Милн). 
Вярно е!  На мене ми стигнаха около два дни и половина да я усвоя (по-кратко в сравнение с етиопската или арменската), след което всях истински смут в душите и на тримата придружители, че съм прикрит шпионин, способен да разчита пътни указатели. Двете азбуки - китайската и корейската - са живели паралелно - едната за по-представителна употреба и доказване на грамотност, а другата за всекидневна употреба - до ден днешен в ... Южна Корея. В Северна Ким Ир Сен, за когото не е доказано, колко и къде е ходил на училище, мъдро е преценил, че да се ползва китайска азбука си е живо чуждопоклонство ("Нашият Росен, целият е вносен!", из ангажирана пионерска песничка срещу чуждопоклонството), противоречащо на Чучхето, и я е свалил от програмата за ЕСПУ (5). 
 

Другото е, че наистина за някои неща в двете Кореи се използват различни думи. Примерно за името на нацията. И в двете страни са единодушни и съгласни нацията им да се нарича Корея на чужди езици (идва от името на първото общокорейско средновековно царството Корьо/Кольо, просъществувало до XIV век със столица Пхенян), но на севернокорейски името е Чосон, а на южнокорейски - Хангук. Чосон е името на царството на династията Ли/Ри, надделяла над Корьо/Кольо през XIV век и преместила столицата в Сеул. Звучи нелогично точно южното име да е изборът на Северна Корея, но идеята е, че Чосон идва от пра-Чосон, полумитологичното корейско царство от три хилядолетия преди Христа и още две преди Чучхе. На чийто митологичен първи цар гробът е открит от напредничави севрнокорейски археолози през 80-те по съвпадение точно в планинската местност, където според митологията на Чучхето е заченат и роден Любимият Ръководител Ким Чен Ир през партизанските години на техните. Справка в писмени извори от архивите по гражданското състояние в СССР подсказва алтернативната версия, че е роден в Хабаровския край на Руската федерация под името Юрий Ирсенович Ким. Хангук пък се свързва с управлението на първия и последен корейски император от времето на Голямата Игра (края на XIX век), която в Далечния Изток завършва с толкова убедителна победа за Япония (вместо игралите играта Англия, Франция и Русия), че на Корейския полуостров даже не им се е занимавало да (п)оставят марионетен император като в Манджурия. Съответно - Хангук впоследствие се асоциира и с корейската патриотична некомунистическа опозиция на японския режим.
 
За пракорейците става дума надълго и наширко в историческия музей в центъра на Пхенян. После експозицията внезапно свършва някъде към средата на XVI век (след Христа), под предлог, че горният етаж с последвалата история бил в ремонт и едва ли не щели да го отворят за посетители още догодина (не знам защо се сещам за пирамидалния хотел). Обръща ми се специално внимание на ... всеки един експонат поотделно. И няма мърдане. Във всеки момент, в който проявявам признаци на отегчение и несъсредоточване в описанието на поредния чиреп или ръждясал меч, се вмята, че той е изложен тук заради мъдро взетите мерки от Великия или Любимия с подтекст да се отнасям напълно сериозно към него. Особено към едно бронзово Будче, върнато от родолюбив кореец със социалистическо съзнание, живеещ в Япония. Още в главното фоайе ми е бил показан броячът на посещенията за даване на мъдри напътствия в музея на Великия вожд (181), Майката на Любимия ръководител (23) и самия Любим ръководител (66). Първите две отчитания на броячa са вече константи, а третото е подлежаща на инкрементации целочислена променлива. Най-интересното са макетите 1:1 на гробниците на царете от ерата на царството Корьо/Кольо, чиито оригинали са в списъка на Юнеско. Както и в случая с казанлъшката гробница, оригиналите не са отворени за посещение. Обогатявам си общата култура с фактите, че средновековните корейци са изобретили акупунктурата, печатането на книги (на хангул) и първите бойни (дървени!) ракети, изстрелвани с нещо средно между арбалет и катапулт.
 

А не може ли човек да тръгне да се разхожда сам по улиците (както във всеки друг град по света) и да си търси по-увлекателни занимания и срещи от зададените му по неписана от него самия програма? Може, но ако се измъкнеш от опеката на придружителите си е много малко вероятно да установиш контакт със следните категории местни жители:
1. Дисиденти, които да ти се оплачат от режима и да ти заръчат да предадеш апел за свобода на духа отвъд границата;
2. Милиционери или други униформени или неуниформени служители, които да те арестуват, само защото нямаш придружител;
3. Служители в търговски обекти или услуги, които се опитваш да заговориш с цел покупка на предлаганата стока или ползване на предлаганата услуга даже и ако повереният им обект работи с евро и даже ако знаят добре руски;
4. Всички останали граждани на улицата.
 

Парадоксът на Страната на Чучхе: ако нямаш придружител, както си белязан, така си и невидим! 
 

Затова пък ще причиниш съвсем видими и осезаеми проблеми на придружителите си, които със сигурност не ги заслужават. 
 

Предпочитам да споделя печената патица за вечеря с тях. Печеш едно по едно късчетата на газова скаричка в средата на масата си и докато заедно с киселото зеле кимчи и още двуцифрен брой мезенца ги прокарваш с местна или вносна биричка водиш светски разговори на умерено политически теми. От всички бири по света в Северна Корея най-разпространената вносна не е някоя от до втръсване глобалните датски и холандски марки, ами е Quilmes - националното пиво на Аржентина, на което досега съм попадал и което съм опитвал само в Аржентина!  А оризът по корейска традиция, идва след като си си изял всички останали мезета и изпил и последната биричка.

Пример за светски разговор на неполитическа тема от общ характер:
- Каква ти е кръвната група? ... Ау, така ли? Колко вълнуващо! Пък моята е ... Пък на другаря ... е ...
 

Друг пример:
- Виждал ли си мумии? Много ни е интересно как изглеждат.
Ами да идат в мавзолея на Ким Ир Сен. Ей, го къде е, си мисля аз, но на глас описвам експонатите в египетския отдел на Лувъра. 
 

Самият мавзолей не ми беше включен в програмата. Той не е строен специално за мавзолей за разлика от московския и изчезналия софийски. За вечен покой на едно единствено тяло е изпразнен президентският дворец, в който приживе на Великия вожд се е помещавал целият висш ешелон на партийния и държавния апарат.
 

Пример за непровокирана политическа тема:
- Знаеш ли, че САЩ са първите терористи?
- Защо? - недоумявам аз любезно.
- Защото отвлякоха генерал Нориега от Панама и го осъдиха незаконно!
Как пък го помнят още това! Кога беше! През 80-те? От друга страна историята с пленената шпионска гемия Puebla, когато притиснали американския президент публично да им се извини, е още от 60-те, пък ти я сервират едва ли не като случка от злободневието.
 

Друг пример. Аз тактично избягвам да коментирам режима на тока. Ужким, че не съм забелязал. Но разговорът се насочва умишлено в тази посока:
- Как ти харесва Пхенян?
- Ами ... много добре планиран, подреден и чист град.
- Но не ти ли се струва малко тъмен вечер?
- Честно казано, малко повече електричество няма да му навреди.
Следва ликуващият отговор:
- Ето защо имаме нужда да си разработим ядрени мощности!
 
За съжаление се излагам с неинформираност по единствения леко откланящ се от нормата политически въпрос, който ми е зададен някак си между другото. Вярно ли е, че китайският президент е посещавал Южна Корея. Съвсем не знам (впоследствие ще проверя в интернет, че наистина е бил там през август), но любезно предлагам в замяна да ги запозная с новините около изборите в Зимбабве. Провалям се и на изпита по общо корейознание - как се казват дворците от епохата на династията Ри/Ли в Сеул, които твърдя, че съм посещавал. Отговорът е съвсем простичък - Гьенгбокгунг, Чангдокгунг и Доксугунг, но на няколко аржентински бирички ми убягва. 
 

А на раздяла капитанът от севернокорейските гранични войски в заставата край Панмунджом се осведомява директно:
- Вие българите сега как се чувствате, като заменихте социализма с капитализъм?
- Хи-хи!

Д'08

1/ ТНТМ - Почин за техническо-научно творчество на младежда от времето на зрелия соц. Каквото и да значи думата почин.
2/ А сега, де, помните ли кой беше тоя площад?
3/ Да си припомним, че любимата песен на др. Сталин от същата епоха е била "Сулико", а на др. Георги Димитров - "Самотна лодка се белее".
4/ kimilsungia - сорт виолетова орхидея с бели крайченца на венчелистчетата, именуван на Великия вожд лично от президента на Индонезия Сукарно през 60-те. Впоследствие вече в самата Северна Корея е разработено цветето kimchengilia - къдрава червена бегония.
5/ Единно средно политехническо училище - образователен модул от времето на зрелия соц.